(Вместо послеслов)
а тишината слуша до премала.
Как исках да допее песента,
за да не почне всичко отначало.
Огласяше и ден, и нощ,
изкусно правейки извивки.
Той искаше, подобно Бог,
да сгрее с песен мойте мисли.
Мъглата оживя като река,
купни, купни във нея плуваха.
И отражение на песента
звездите сякаш ми се струваха.
А въздухът дъхтеше на треви
и сякаш бях в преддверие на Рая,
той пееше от храстите встрани,
отрекъл всяка земна слава…
Човек се ражда, за да живее с неочакваните си житейски видения и съдба. Той първо проплаква на белия свят, известявайки за съществуването си. После се усмихва. Научава се да пълзи, да върви и едва тогава, ако е речено, да мечтае и да лети.
На всяка крачка се срещаме с толкова себеподобни! Край нас преминават стотици лица и гласове, като неочаквано отприщила се, прииждаща вълнà. И също така неочаквано изчезват в пространството. Всеки прилив подготвя отлива си. Но има срещи, личности и събития, които са своеобразен дар и посвещение, специфичен смисъл и дългоочакван есенен плод на битието ни.
Йеромонах Роман, чието светско име е Александър Иванович Матюшин, е роден на 16 октомври 1954 г. в с. Рябчовск, Трубчевски район на Брянска област. Баща му – Иван Константинович, е потомствен селянин. Майка му – Зоя Николаевна Беликова, учителка, а впоследствие монахиня Зосима.
В 1972 г. Александър Иванович завършва средно образование и постъпва във Филологическия факултет на Калмицкия държавен университет в град Елиста. Работи като учител в училище и художествен ръководител в Дворец на културата. В 1983 г. приема монашеско постригване в Псковско-Печорския манастир. В 1985-а е ръкоположен за йеромонах. От 1994 г. живее и служи в скит Ветрово (Псковска епархия). Автор е на духовни стихове и песни, някои от които изпълнявани от Жана Бичевская, Генадий Пономарьов, Сергей Безруков, Александър Михайлов, Ирина Скорик, Олег Погудин, Андрей Селиванов, Николай Гнатюк, Игор Петров, Елена Ваенга, Кубанския казашки хор с худ. ръководител Виктор Захарченко и др. Член е на Съюза на писателите в Русия. Гласът му прехвърля границите на родината, носи се като пратеник на духа, Православието, свободата по целия свят.
Настоящата книга със стихове „Ябълки от детството“ е опит за първото му по-цялостно представяне на български език. От 1991 г. до днес излизат редица сборници с негови стихотворения (1991 „Благословен вървящият към Бога“, издание на Свято-Успенската Киево-Печорска лавра; 1991 „Камъни от светите олтари“, Псков; 1992 „Свята земя“, издание на Свято-Успенската Киево-Печорска лавра; 1995 „Избрано. Стихотворения и духовни песнопения“, Минск; 1995 „А жътвите са много“, Полоцк; 1999 „Святата Рус ни зове“, Ростов на Дон; 2001 „Душата вика без думи“, Ростов на Дон; 2004 „Да се радваш на Небето“, издателство на Белоруската екзархия; 2006 „Пред всички е виновна душата“, издателство на Белоруската екзархия; 2008 „Самотен път“, издателство на Белоруската екзархия; 2010 „Пея на моя Бог. Избрано“, Санкт-Петербург; 2013 „Съзвездието на кръста. Стихотворения“, Санкт-Петербург…), а така също и песенни албуми – „Всичко истинско, вечно – не е тук“, „Цяла Русия стана Куликовско поле“, „Светиня на душата ми“, „Слава Богу, отново съм сам“, „Каква милост, че над нас е Бог!“ и др.
Достатъчно е да го погледнеш в очите, да чуеш гласа му, за да усетиш тази извисена чистота, увличаща обаятелност и дълбочина на духовния водач, на православния отец, на патриота, на призвания и посветения. Силно излъчване, без нищо излишно, без нищо измислено. Той ни дарява стиховете си вместо молитва и благослов. И словото му бълбука като целебен извор, понася се като песен на славей срещу апатията и забравата, посипва със златния прах на мъдростта очите, косите, ръцете ни, душите. И ти се иска повече отвсякога да останеш и да живееш в този природосъобразен, обикновен и в същото време приказен свят, блеснал като „капчица метличина в тревния килим“ („Някога аз казах“).
Нашият живот е тленен низ от загуби, усмихва се отецът, но и за тях трябва да благодарим на Създателя, защото преживените години не са просто статистическа възраст. Те са златната ни погибел, която ни прави чувствителни, благородни, смирени и достойни. „Без Бога нацията е тълпа“, а така, чрез посвещението на годините, той ни изпитва и подготвя за вечния живот.
Думата дума отваря, душата – друга душа. И сякаш съвсем естествено и логично, след кратката случайна среща в селцето Боровик (Псковска епархия), поемаме с моторната лодка на отеца към скит Ветрово, по негова покана. Ако можеш, не вярвай, че случайността не е закономерност – неочаквана закономерност като самия живот.
Пред очите ни като змия се извива реката, а от двете и страни блата – мълчаливи, брадясали, обрасли в камъш. Те са доверените стражи на естеството, бдящи над очарователно усмихващите се лилии. Килът на лодката със замах на художник рисува огледалната синя повърхност, а йеромонахът, осветен от спусналото се ниско залезно слънце, засланя очи с ръка и разказва. Думите му се леят като песен; като двайсетте години, които е прекарал тук, избирайки това място за свой дом, а Православието за своя съдба; като признанието му: „Аз мъжество не учих сред мъжете,/на мъжество се учих от конете“; като убеждението му, че „има такива хора: гледаш ги, душата си отдъхва“. После малкият пристан и скит Ветрово. Ръката на стопанина му го е превърнала в райски кът. И сам не можеш да разбереш кое на кое е отражение: скитът с острова – на поезията на Александър Матюшин, или обратно. Тогава проумяваш смисъла на думите, че йеромонах Роман е певец и звънар на Святата Рус, който върна на поезията Православието, а на Православието – поезията. Тогава и оценката на големия руски писател Валентин Распутин придобива конкретна визия – „Такова родно име… Оттам, от манастира, Русия чу гласа на йеромонах Роман (Александър Матюшин) – песните му прозвучаха в скръбното време на нашата Голгота така неочаквано и така необходимо, че това приличаше на изпратено, явило се неслучайно, заслужено от промяната народно настроение… Те завинаги влязоха в онова руско духовно и културно „избрано“, в което аз търсих утеха и упование, когато се налагаше сам от себе си, от своето „аз“, да премина към Русия.“ (Предговор към книгата „Съзвездието на кръста“, с. 5–7, Санкт-Петербург, Търговско-издателски дом „Амфора“, 2013 г.)
Изчистваме нозе, слагаме полиетиленови терлици върху обувките си и влизаме в църквата. Отвсякъде към нас се утремява погледът на Божията Майка. И тук владее изяществото, създадено и подредено с любов и вяра. Оказва се, че отец Роман умее вещо да си служи не само с думите и с музиката, но и с четката, негови са изображенията на иконите. В човешката му съдба и житейската му одисея основно място заема майката – рождената майка, Родината, Богородица. Всички те засияват като три неразривни ипостаса в ореола на едно сакрално цяло, даващо основното усещане за този Божи дом. В стихотворението „Ябълки от детството“ лирическият персонаж споделя, допускайки ни в душевната си Светая Светих, че в детството си се е учил да сади ябълки в градината на майка си и е расъл заедно с тях, докато пространството наоколо окъсее, докато поеме пътя си. Но той е дълбоко убеден, черано или късно отново ще се върне там, където е проходил, където са домът и Родината му: „…ще се върна, ще стигна до тук?“ Красива и знакова стихотворна притча е тази творба, в която оживяват символите – майката – посветителка в битието; ябълката, свързана с представата за Младенеца и Спасителя; градината с ябълките – визия на райската градина, познанието и ценностите в живота. Неслучайно моделът на изкушението е преозначен и превърнат в модел на посвещението – не змията дава ябълка на Ева и я превръща в греховна изкусителка, а майката посвещава сина си в тайната за смисъла на човешкия живот и познанието. Посочва му пътя Божи, по който да излезе от тесния свят на материалното, маргиналното и тленното; да порасне, съхранил паметта за началото. Защото, ако не знаеш откъде си тръгнал, как може да разбереш накъде и защо трябва да вървиш? Ябълковата градина от детството в това стихотворение се превръща в изгубения първичен рай, в изгубения граал, към който все се стремим: „Без Бог, зовящ ни в тези Детски нощи,/кой би живял без смисъл и любов?“ А нима не е и своеобразен архетип на Православието, на църквата?
Затова озаглавих книгата „Ябълки от детството“. При структурирането и` използвах хронологическия принцип. Той ми помогна да очертая времевия модел на чувствата на средищния персонаж, сезоните на неговото духовно посвещение. Топонимите, с които са подписани абсолютно всички отделни творби, съхраняват географската карта на този песенен свят. Използваната троична композиция също не е самоцелна, а произтича от християнската божествена триипостасност (Бог, Син, Свети Дух) и аналогичната представа за основната действаща битийна триадата: теза – антитеза – синтеза. Следвах психологията и поетиката на творчеството на автора, позовавах се на неговия образно-поетичен език. Неслучайно реших да използвам като знаков семантичен код епиграфите, поместени в началото и в края на книгата, както и пред всеки отделен стихотворен цикъл. Тях записах вечерта, по време на гостуването си в скит Ветрово, докато разговаряхме и пяхме с отец Роман. Тогава тези мисли бяха за мен като запалени свещи, осветили пространството на мрака. Впоследствие реших, че могат да се превърнат в ключ към света на поезията му. Не знам доколко съм успял в замисъла, но изпитвам известно удовлетворение, защото авторът даде съгласието си и приепредложената структура.
Средищният образ, символ и лексема в обособения първи цикъл послужи и като негово заглавие – „Целебният извор“. Какъв е този лековит извор, с какъв съдържателен регистър е успоредено и изведено смисловото му битие? Отговор на въпроса дават редуващите се произведения – с Родината (Русия), с белия храм, със стария дом, с пролетния порив на душите към нови хоризонти и брегове, с любовта, с мъжеството, със съпричастността, а не със самотата, с красотата на есента и т.н. Усетих и видях чрез тези стихотворения как майката Родина пътува в родовата лодка на спомена, зове в сънищата, събира и спасява всички свои чеда, които не са я забравили. Затова избрах аналогично звучащите творби на българския скулптор Христо Христов „В лодката“ и „Към брега“ за илюстрация на първия цикъл от руската и българската част на книгата.
Вторият стихотворен цикъл насочва към първичната витална и извисяваща песен на славея, която като бяла нощ осветява пътя и посвещава душите в прекрасното. Стиховете оттласкват към съвършенството на естеството, славещо органичното Божие вдъхновение. А нима венец на божествения творчески акт не е детето (човекът), сътворено на шестия ден, според библейската книга „Битие“, за да владее чрез Божието слово водата, земята, небето с небесните светила, флората и фауната? Именно свободното дете, опиянено от божествената игра на Сътворението, любуващо и` се и участващо в нея, а не порасналият, поробеният от собственото си неверие човек, изгонен от Рая, пожелал да се превърне в Бог: „Или без Бог човекът Господ стана?/Кога се вдигна без едно движение?“ („Ридае флейта – моли се металът…“). Затова видях като ефирна визуализация на казаното и илюстрация към втората обособена стихотворна цялост на билингвистичното издание скулптурите „По-високо от слънцето“ (три деца, танцуващи върху разцепеното небесно светило) и „Игра“ (момиченце, скачащо на въже).
Третият цикъл от само себе си като че ли събра 12 стихотворения, носейки усещане за завършеност, като месеците в годината, като часовете върху циферблата на часовника. И съвсем закономерно тази част от книгата получи заглавието „Моя възраст, моя златна гибел“, както звучи един от стиховете на отец Роман. Винаги съм мислил и съм напълно убеден, че есента е най-богатият и най-тъжният сезон. Той събира всички цветове и всички плодове на живота. Носи прозрението на залеза и е златната пепел, с която посяваме вечния живот. Дори самият автор споделя, че предпочитаният от него сезон за творчество е есента. Затова избрах други две знакови скулптури на Христо Христов – „Добрият пастир“ и „Дар“ (човек, понесъл овен на раменете си – символ на приношението към Бога).
Сега се питам: кое ме накара да преведа тези стихове? Защо ги носих в себе си повече от десетина години? Защо обичам да слушам молитвения глас на техния автор, който не просто пее, а проповядва уважение, братство, смирение и любов?
Може би този поетичен свят за мен винаги е бил и ще си остане сакрален, откровение свисше, нещо толкова истинско и толкова невъзможно, и точно затова сигурно убежище от разтлението. Може би в този човек открих събрат и побратим по дух, на когото се възхитих отдън душа. Може би, защото още чувам думите му: „Който не е потъвал, той не се е молил“. Може би, защото и до днес потрепервам от разказа му за зимата, когато на ски, с брадва в ръка, върви сам между реката и блатото… Студ, сняг, виелица! Нищо не се вижда. Отдавна е изгубил пътя. Какъв път? Бяла пустиня! Три пъти потъва до пояс в снега и блатото. С вкочанясали пръсти стиска брадвата, а наоколо отпяват вълци. Боже, да бъде волята ти! После – светналите очи на дебнещите хищници неочаквано придобиват очертанията на прозорците на монашеския дом в Боровик. Изтъркулването по снега през почти догоре затрупаната ограда. Загубата на съзнание и спасението… „В мен гори, о, в мен гори, страшна мъка в мен гори!“:“
Затова преведох тези стихотворения. Защото те ни разказват, че има рай за птиците – за онези, които не са загубили способността си да чувстват и да летят; за онези, които не са забравили да мечтаят; за онези, които имат съзнание и памет за род и родина.
Още помня обратния път на лодката от Ветрово към Боровик, мокрите паяжини като сребърни накити върху снагата на реката, проницателния поглед на отец Роман, вдигнатите му ръце, с които прекръстваше пясъчната просека пред нас.
И не знам защо, но още ми се струва, че останах там.
